so tired
of being the cool and smiling buddy
so tired
of those fruitless attempts to make you happy
so tired…
Интересно ми е хората като казват moonlight дали въобще могат да си представят лунната светлина? Колко хора са виждали нейната истинска грандиозност?
Струва ми се, че в днешно време лунната светлина е безмилостно експлоатирана и хората я използват да наименуват своите комерсиални продукти или пък своите творения… просто защото звучи хубаво, звучи мистично. Открай време се е наложило присъствието на Слънцето и Луната в живота на хората и то под каква ли не форма. Но защо, защо никой не си представя самата лунна светлина наред с тия могъщи епитети, които я описват в произведенията на литературното изкуство?
Представата за лунна светлина всъщност се е наложила като красиво (но и стандартно) словосъчетание още преди хиляди години в изказа на тогавашните поети, философи и прочее творчески личности. И днес се злоупотребява с това словосъчетание—то се вписва в безграничното въображение на творци от всякакъв тип—от скулптори до готвачи и моделиери. И каква е разликата между прадедите философи и днешните хора на изкуството, които употребяват наименованието „лунна светлина“?
Поради липса на електричество, първите твърде често са съзирали луната и пълна, и нащърбена, и на кравай, и на колелце. Виждали са безброй звезди в естестваната им светлина, защото не са имали улични лампи и електричество да им светят по тъмните градски/селски улици. И ето какво липсва на поетите в днешно време—разходка по пълнолуние в безкрайните сибирски полета…
Едва онази нощ, когато луната беше пълна, а в радиус от 25 км не се виждаше никаква светлинка, осъзнах, че лунното сияние е далеч по-прекрасно, отколкото някога съм си представяла—като че ли въображението ми е отказвало да си представи светлина, различна от слънчевата. Отказвало е да си я представи без някаква подкрепа от страна на съзнанието, без някакъв спомен за лунен лъч. Какво всъщност са извиквали в главата ми думите „лунна светлина“, когато аз никога не съм я виждала? Между лунната светлина и очите винаги застават уличните лампи.
Сега зная—в непрогледния мрак пълната луна осветява земята досущ като луминисцентна лампа, провесена на десетки метри над главите на хората. С тази разлика, че луминисцентната лампа, поради размерите си, има лимит на осветената от нея площ. Липсва ми лиричния изказ на поетите, но това е самата истина… Луминисцентна лампа! Но пък толкова красива… :)
кога ще се науча, че мистериозните личности -
наглеждани,
наблюдавани,
преценявани
и понякога
уважавани,
обитаващи земята
на тъй наречената
блогосфера
и дишащи пропития ѝ
с егоцентризъм
въздух
- са хора зли, хора лоши
като говорещи риби
отварят си устите широко
и раздуват си празни балони
коя накъде е поела
по дъното
на световния океан
не заслужават те моето внимание!
- каза си костенурката
и бавно закрачи по пясъка
навътре
в гористата джунгла
стоим и се гледаме
и въобще май не можем да се познаем
дели ни една такава… невидима преграда
цялата от бодлива тел
и не смеем, значи, да се доближим
а само отдалече хвърляме си скришни погледи
нито усмивка не разменяме
нито сърдито „как е животът, жената/мъжът?“
преди време и десет реки
и десет планини и десет морета
да ни разделят не биха могли
сега и десет улици са бездна
не се здрависваме при среща
не се прегръщаме и на раздяла
не се усмихваме
не се и мръщим
криза криза криза
света обръща накриво
за двама приятели