Тука вкъщи хората спорят с мене за езика—за българския език,—от лингвистична гледна точка, от гледна точка на чужденеца и въобще… Чувствам се неловко, с вързани ръце и запушена уста, задето не мога да се аргументирам в един такъв спор—липсват ми доводи и е толкова, толкова подтискащо!

От днес давам дума да не допускам подобно положение. Сядам и чета.
Чета и разбирам. Разбирам и научавам. Да. Не говорихме ли с вас вчера?

Mai magyar órán meséltem a külföldi vendégeimről, meséltem couchsurfing-ról.

A tanárnő azt mondja:
- Bátor vagy, hogy foglalkozol vad idegenekkel. Nem félsz?
- Nem,—mondom,—nem félek. Érdemes találkozni ezekkel az emberekkel. Szerintem más a baj: az, hogy barátkozunk meg velejük és azután ők elmennek. Ez nagyon sajnálatos!

Kár, hogy már nincsenek itt… Nagyon hiányoznak.

~

Днес в часа по унгарски разказах за моите гости от чужбина, разказах за couchsurfing.

- Смела си, за да се занимаваш с напълно непознати… Не те ли е страх?
- Не,—казвам,—не ме е страх. Струва си да се срещнеш с тези хора. Според мен проблемът не е в това дали се страхуваш. Проблемът е в това, че се сприятеляваш с тях, а после те заминават. И е много тъжно.

Жалко, че вече не са тук… Липсват ми.

Ha akarok magyarul tanulni, magyarul kell beszélnem. És most kezdek.

Ma este Krisz mondta, hogy a helyem ott van, vele. Talán igaza van…
Tehát, elbúcsúzom a hazámtól majd valamikor? Nem tudom, nem tudom.

És te—miért nem érted, hogy nem vagy egyedül? Soha sem hagylak el.

старая се гласът ми да звучи casual.
не мога да разбера, аз ли съм такова дърво?
насъбират ми се разни неща напоследък…
отдушник—няма.

що за оправдание?

неадекватна съм и, без да искам, обиждам хората…
с парещи до болка неуместни шеги.

стоя на високо столче с поглед, забит в земята—so lonely.

~

no more runnin’ with the blindness
open your eyes, yeah, open your eyes

it’s time to fly to the vastness
open the sky, yeah, open the sky

В огледалото се взря укротеният звяр от цирка. Той като че ли не забеляза нашийника и гордо вдигна глава. С изненада откри, че очите му изглеждат уморени и влажни. Козината по муцуната му бе проскубана и прошарена от времето. Всяка една година оставяше своята ярка следа върху тази муцуна—камшиците на звероукротителите не бяха я пожалили. Звярът сведе поглед от болезнено грозното изображение. Опитомен, но толкова, толкова самотен. Защо? Звярът не знаеше. Той не знаеше кога яростта бе отстъпила място на умората. Навремето като че ли тези огромни лапи всяваха ужас, а ревът и видът на огромната му паст караха хората да треперят като шушулки. Сега дори децата му се смееха. Сочеха го с пръст и му се плезеха подигравателно. При тази мисъл звярът се озъби, изрева—какво нахалство! Нима не съм аз царят? Погледна отново в счупеното парче огледало и гордостта му бързо помръкна. Той се обърна бавно и, накуцвайки, се запъти към своята клетка.