- О, Марила, в чакането да се сбъднат неща се крие половината удоволствие от тях—възкликна Анн.—Може да не се сбъднат тези неща, но нищо не може да ти попречи на удоволствието да чакаш сбъдването им. Госпожа Линд казва: „Блажени са онези, които не очакват нищо, защото няма да бъдат разочаровани.“ Но аз мисля, че ще е по-лошо да не очакваш нищо, отколкото да бъдеш разочарован.
от „Анн от Грийн Гейбълс“, Луси Монтгомъри
- … Нима не съжаляваш, че така безсмислено пропиля живота си? Донесе ли ти щастие този странен подарък, който ти предпочете?
- Измамиха ме. Най-подло ме измамиха. Този злополучен остров и побъркани роботи, за такава ли власт ставаше дума? Това ли исках?
- Властта винаги си е власт. Голяма или малка, не е ли все едно! Ти изпита усещане, познато само на цезари и императори. Заповядваше и управляваше, разпореждаше се със съдбата на хората. Получи всичко, към което се стремеше!
- Измама! Чиста измама! Дори на този жалък остров аз нямах минута спокойствие! Непрекъснато си мислех, че тези каменни стени ще рухнат, че роботите рано или късно ще ме предадат, а онези, които превърнах в роби, ще поискат възмездие!
- Такава е цената. Платили са я всички тирани, всички, които са избрали този път.
~
- Странно, повечето хора толкова много ценят спокойствието… Но аз мога да ти подаря и нещо друго, не само спокойствие. Моите възможности са неограничени във вашия свят, искаш ли власт? Знам, че твоето племе обича този опиум, искаш ли власт, каквато не е притежавал никой досега? Твоите сънародници ще се прекланят пред теб, ще обожествяват твоето име, ти еднолично ще управляваш и ще се разпореждаш със съдбата на милиарди, помисли…
- Мисля. Твърде тежка е разплатата. Мнозина от онези, които се стремяха към властта, които дадоха живота си за нея, страдаха жестоко в последния си час и си отидоха с горчивото и закъсняло съжаление за извършеното престъпление.
- За каква разплата говориш?
- За безцелно пропилените години и двуличния живот наоколо, за фалшивите усмивки и лицемерното покорство, за робското ласкателство и най-после за сетния час, когато бремето е непоносимо, когато съвестта ще те запита какво направи със себе си и с онези прекрасни мигове, които ти бяха подарени под топлото слънце? Къде са твоите приятели, човече? Къде са върховете, които си покорил, къде е жената, която си обичал? Какво ще отговоря? Нима властта не убива всичко, което изброих? Няма ли тя да иска непрекъснато да се принасят страшни жертви пред нейния олтар?
- Тогава ти предлагам несметно богатство, не искаш ли да имаш всички ценности на света?
- Предложението ти е закъсняло с цели хиляда години. Но и в далечното минало богатството е било само средство за получаване на същата тази власт, макар че най-често и то не е било достатъчно за нея. Алчността е заслепявала, карала е безумеца да се върти в затворен кръг, превръщала е човека във вечен роб на самия себе си. Тези времена отдавна са минали. Сега властта не може да се купи срещу всички съкровища на света. А онова малко, което е необходимо на човека, за да задоволи собствените си нужди, му го дават природата и обществото безплатно като слънчевата светлина и въздуха. Защо ми е твоето богатство?
- А не искаш ли младост, вечен живот?
- Човек ще се умори да живее вечно, а що се отнася до здраве и дълъг живот, всеки желае това. Но ти ще поискаш твърде висока цена за своя дар.
- Упорит си, човече, упорит и неразумен.
от „Дългият изгрев на Ена“, Евгений Гуляковски
… и знаеше, че докато не го разбере, ще се скита вечно по прашните пътища на чуждите светове, по чуждите пътечки, без да намери своята собствена, която води човека към толкова просто нещо, каквото е щастието. Към чувството за дом и близък човек. Но така е устроен животът, че на силните хора често се падат трудни пътища, които им носят успех, слава, уважение—всичко друго, но не и обикновено човешко щастие. В живота на всеки човек има тъжни минути, когато целият свят му се вижда черен и простите истини му се струват безнадеждно объркани, очевидното—скрито, а истината—лъжа. В такива мигове той има нужда от приятел…
mirror@noon
domi: ако единствения ти начин да си постигнеш мечтите е да спечелиш от лотарията, но не вярваш в късмета си, ще пуснеш ли фиш?
visha: не вярвам, че мечтите ми ще зависят от финансовото ми имущество/могъщество
domi: а вярваш ли че липса на подобно може да те лиши от тях?
visha: принципно това пак е от темите, които дискутирах вчера с Ники… в смисъл—проблемът с мечтата (която в моя случай е утопия за света) е, че е буквално неосъществима
visha: защото не мога да се изолирам и да проповядвам добро—на кого ще го проповядвам?
visha: а в градски условия не е възможно да се проповядва добро—всичко изсмуква доброто от теб.
domi: и в междуградски условия има кой да те замери с кал…
visha: мда, прав си
domi: вярваш ли, че има място за теб в историята на човечеството?
visha: ааа… виж това с историята е много интересно
visha: ами… историята, както се казва в един от старите български филми (май беше в този за Аспарух)—историята е такава, каквато я напишат историците
visha: не знам дали има място за мен… ще опитам =)
domi: колко провал можеш да понесеш преди да се откажеш?
visha: хах =)
visha: получаваш усмивка в стил cheshire cat
visha: а отговорът ми е: that is to be determined…
domi: на какъв резултат залагаш?
visha: „преди всичко—движение. постоянно движение напред, ето в това се изразява нашата същност“
domi: моите пари са на сценария, в който всичко се сговнясва
domi: съдейки по гръговрата на веществата е доста вероятен вариант
visha: другият път пак ще се срещнем… и може да сме разменили местата си, кой знае
visha: ще рече—другият живот…
domi: не ти го пожелавам
visha: зная
domi: когато и двамата сме котки
visha: но не мисля, че зависи от теб
domi: това е едно от прекалено многото неща, които не зависят от мен =)
domi: ако не се видим в този живот , напомни ми че ти дължа една усмивка в стил чешайър кет.