Момиченцето беше само на четири години, възприятията му навярно бяха смътни и майката, за да му помогне да запамети промяната, която предстоеше да настъпи, го заведе до оградата от бодлива тел и отдалече му показа влаковата композиция.
— Не се ли радваш? Такъв влак ще ни закара у дома.
— И какво ще стане тогава?
— Ще си бъдем у дома.
— Какво е това „у дома“? — попита детето.
— Къщата, където живеехме.
— И какво има там?
— Помниш ли мечето си? Може би и куклите ти са оцелели.
— Мамо — попита детето, — и у дома ли има охрана?
— Няма.
— Тогава оттам ще можем ли да избягаме?

Из „Едноминутни новели“, Ищван Йоркен
(Örkény István, „Egyperces novellák“)