Момиченцето беше само на четири години, възприятията му навярно бяха смътни и майката, за да му помогне да запамети промяната, която предстоеше да настъпи, го заведе до оградата от бодлива тел и отдалече му показа влаковата композиция.
— Не се ли радваш? Такъв влак ще ни закара у дома.
— И какво ще стане тогава?
— Ще си бъдем у дома.
— Какво е това „у дома“? — попита детето.
— Къщата, където живеехме.
— И какво има там?
— Помниш ли мечето си? Може би и куклите ти са оцелели.
— Мамо — попита детето, — и у дома ли има охрана?
— Няма.
— Тогава оттам ще можем ли да избягаме?

Из „Едноминутни новели“, Ищван Йоркен
(Örkény István, „Egyperces novellák“)

Обичам ви, хора! Благодаря ви, че ви има!
Szeretlek titeket barátaim! Köszönöm, hogy itt vagytok!

Te boldog ember vagy Visa!
De kinek adnád a boldogságodat?

Обратно в ежедневието. И то с такава сила, че чак свят ми се вие.

От три дни ме мъчи липса и все още реанимирам. Опитвам се да изместя емоциите от последната седмица, да ги загърбя, да ги запазя за друг път — едно много безуспешно начинание. Усещането е все едно си се сблъскал със стена — ти я буташ, тя не мърда.

Сега събирам сили да се съсредоточа върху бъдещата цел — да се върна обратно през лятото, този път за по-дълго. Ако не си стъпя на краката, здраво ще потъна в това блато на безразличие и мързел, което вече ме обгръща. Помощ, помощ!

Tetszik nekem amikor beszélsz velem,
amikor ezt mondod, hogy szeretsz engem.
És csak ezt akarom, téged érezni, téged ölelni…
Csak téged szeretni…