Подарък без повод получих днес
от учителката по руски, която каза:
„Вярвам, че ще са в добри ръце“
После се усмихна… и аз също :)
А. и Б. Стругацкие :: Град обреченный
И. А. Ефремов :: Туманность Андромеды
…
why do you weep?
what are these tears upon your face?
soon you will see
all of your fears will pass away
safe in my arms
you’re only sleeping
…
hope fails
into the world of night
through shadows falling
out of memory and time
don’t say
we have come now to the end
white shores are calling
you and I will meet again
and you’ll be here in my arms
just sleeping
…
В огледалото се взря укротеният звяр от цирка. Той като че ли не забеляза нашийника и гордо вдигна глава. С изненада откри, че очите му изглеждат уморени и влажни. Козината по муцуната му бе проскубана и прошарена от времето. Всяка една година оставяше своята ярка следа върху тази муцуна—камшиците на звероукротителите не бяха я пожалили. Звярът сведе поглед от болезнено грозното изображение. Опитомен, но толкова, толкова самотен. Защо? Звярът не знаеше. Той не знаеше кога яростта бе отстъпила място на умората. Навремето като че ли тези огромни лапи всяваха ужас, а ревът и видът на огромната му паст караха хората да треперят като шушулки. Сега дори децата му се смееха. Сочеха го с пръст и му се плезеха подигравателно. При тази мисъл звярът се озъби, изрева—какво нахалство! Нима не съм аз царят? Погледна отново в счупеното парче огледало и гордостта му бързо помръкна. Той се обърна бавно и, накуцвайки, се запъти към своята клетка.
По повод цитата по-долу и тъжния разговор с Пейо, може би е време да премисля тезата си.
… Ами после? Обречени, нещастни обречени. А по-точно—щастливи обречени, защото не знаят, че са обречени, че силните виждат в тях само отвратително племе [от насилници], че силните вече са ги взели под око с разните облаци от управляеми вируси, [с колоните роботи, с бариерите от гората], всичко за тях е предопределено, и най-страшното—че историческата правда тук, [в гората], не е на тяхна страна, те са реликти, осъдени на гибел от обективните закони, и да им се помага означава да се върви срещу прогреса, да се задържи прогресът на едно съвсем мъничко участъче от широкия фронт. Но мен това не ме засяга, помисли Кандид. Какво общо имам с техния прогрес, това не е моят прогрес, пък и го наричам прогрес само защото няма друга подходяща дума… Тук не главата избира. Тук избира сърцето.
от „Охлюв по склона“, Аркадий и Борис Стругацки
my blinded eyes are staring at the burning sky
there’s not a cloud to throw a shadow in my way
my dried out body’s got no shelter from the sun
what’s coming over me, to hell, what’s coming over me?
I’m stumbling through these fields of naked stones and sand
here’s nothing growing, every life has found and end
and not a drop of water that could wet my lips
what’s coming over me, to hell, what’s coming over me?
…
I can’t explain it what has happened to my land
what once were meadows now is deadly desert sand
and all my people died, our fountains, they ran dry
what did come over us, to hell, what did come over us?
we were a race of billions, trying to rule the earth
but on this planet we have done our job the worst
it seems that our evolution made no sense
what did come over us, to hell, what did come over us?
disasters, they warned us
we did not see the signs
…
rage, take me to the water~