Онзи ден, когато стоях на топло до печката, разглеждах стари съобщения и си припомнях хубави и странни моменти. Мислех си, дали да не си направя сборник с sms-и? Поради това, реших да си създам и нова категория за постове.

Съвсем в началото на септември (2005) се обадих в Зимния дворец да проверя дали вече има свободна пързалка. След като се оказа, че тя работи още от юли, успях да покарам един път преди да заминем с Цецо за Враца. Първите два sms-а са всъщност кореспонденцията ми с Мария малко преди/след инцидента на Околчица.

~

10.09.2006 :: Виша :: в 9:30

Но Мария, Зимният дворец вече е отворил :) Пързалка има от 18:30! Днес ще полетя над полето… За първи път от толкова високо. Времето е за завиждане .

10.09.2006 :: Мария :: в 11:38

И височината е за завиждане, честито! Знам ли всъщност, този sms може да те перне през носа. Ама лекичко. А не вярвам на подранил лед, хмък

~

Така и не полетях над полето :(

Вече не помня точно часа на моето “падение”, но по спомени към 3-4 часа следобед вече пътувахме със Светли и Влади към Пирогов. Толкова странен sms! Дали ме перна през носа или през лицето, още не знам.

Ден за благодарности е всеки един ден, в който се чувствам благодарна. И макар това да се случва ужасяващо често, понякога не намирам думи, а понякога не е подходящят момент. “Благодаря” и “Обичам” не са думи за ежедневна употреба, защото и думите се уморяват от своите значения. Представете си да носите значения всеки ден, всеки час, и всяка секунда. Уморително е, нали? Днес, обаче, е специален ден, защото заминавам - за кратко. Прибирам се и аз в моето “вкъщи”.

~

Благодаря на семейството си за подкрепата и разбирането през тази трудна за мен година.

Благодаря на Ники, че е до мен и се грижи за мен, че не ме е оставял в нито един миг. Обичам те!

Благодаря на Юрий и Зарко за безкористното приятелството, за помощта и добрите думи.

Благодаря на Хриси, Йовко, Лина и SVEN за моите прекрасни настроения :)

Благодаря на Светли, Асен и Цецо за любовта към летенето!

Благодаря на Наско и Киро, че ми показаха света на планините - горе, по върховете, и долу, в земните недра.

Благодаря на Ася и Митьо… Защото толкова си приличаме!

Благодаря на Пейо и Мартин за нещата, които са написали. Неща, които няма да забравя.

Благодаря на Dean Swift, че прие поканата ми и прекара с нас последната си вечер (за тази година) в България.

Благодаря и на хората от Urban Style, #fantastika и на приятелите от Facebook… Вие променихте живота ми!

Благодаря ви…

На всички! И на тези, които съзнателно и несъзнателно изпускам - научили сте ме на много неща…

Аnd I mean it :)

Давам си сметка, че 8.12 у Йовко бе най-приятната вечер
(в компанията на други хора) от месеци насам…

26 дни, ама друг път! Чаках до последния възможен ден. Bad idea! Опънах си нервите (какъв красноречив израз) и на всичкото отгоре се оказва, че адът продължава. Не може да се опише суматохата - човек трябва да мине по тоя трънлив път. Дано само има смисъл, мисля си. Фотолан.инфо ми съсипаха снимките и утре ще си търся друго фото. Няма оправия с тия неща, honestly.

А във Facebook ситуацията градира:

Visha is a fugitive.
Visha is anxious.
Visha is frustrated.
Visha is Хищник!!

Днес се събудих с онази жива мъка в сърцето… отново.

Не мисля за теб вече, нямаш място в моите сънища! Да плашиш моето примирение с откритата привързаност на сянката си…
Не бива! Рушиш! Не е тук твеото място!

Наистина боли.