В огледалото се взря укротеният звяр от цирка. Той като че ли не забеляза нашийника и гордо вдигна глава. С изненада откри, че очите му изглеждат уморени и влажни. Козината по муцуната му бе проскубана и прошарена от времето. Всяка една година оставяше своята ярка следа върху тази муцуна—камшиците на звероукротителите не бяха я пожалили. Звярът сведе поглед от болезнено грозното изображение. Опитомен, но толкова, толкова самотен. Защо? Звярът не знаеше. Той не знаеше кога яростта бе отстъпила място на умората. Навремето като че ли тези огромни лапи всяваха ужас, а ревът и видът на огромната му паст караха хората да треперят като шушулки. Сега дори децата му се смееха. Сочеха го с пръст и му се плезеха подигравателно. При тази мисъл звярът се озъби, изрева—какво нахалство! Нима не съм аз царят? Погледна отново в счупеното парче огледало и гордостта му бързо помръкна. Той се обърна бавно и, накуцвайки, се запъти към своята клетка.