По повод цитата по-долу и тъжния разговор с Пейо, може би е време да премисля тезата си.

… Ами после? Обречени, нещастни обречени. А по-точно—щастливи обречени, защото не знаят, че са обречени, че силните виждат в тях само отвратително племе [от насилници], че силните вече са ги взели под око с разните облаци от управляеми вируси, [с колоните роботи, с бариерите от гората], всичко за тях е предопределено, и най-страшното—че историческата правда тук, [в гората], не е на тяхна страна, те са реликти, осъдени на гибел от обективните закони, и да им се помага означава да се върви срещу прогреса, да се задържи прогресът на едно съвсем мъничко участъче от широкия фронт. Но мен това не ме засяга, помисли Кандид. Какво общо имам с техния прогрес, това не е моят прогрес, пък и го наричам прогрес само защото няма друга подходяща дума… Тук не главата избира. Тук избира сърцето.

от „Охлюв по склона“, Аркадий и Борис Стругацки