Влязох в стаята. Срещу мен беше ти и за момент погледите ни се пресрещнаха. Уплаших се, а после бързо се обърнах и побягнах. С периферното си зрение забелязах, че ти ме последва, по-бърз от вятъра, и като че ли този път нямаше да успея да избягам. Тичах надолу по стълбите, прескачах стъпала, и знаех, че веднъж сляза ли по тях, не ще можеш да ме настигнеш. И ето, че ти ме повика. Дъхът ми спря, обърнах се бавно. Гледахме се отново в очите и сега забелязах, че през дългите месеци на мълчание, си се променил до неузнаваемост.

- Къде още сбърках?—попита ме ти.

Неусетно се изкачих нагоре по стълбите, към теб, и очите ми се насълзиха. Беше толкова близо до мен, толкова близо! Не можех да избягам вече… Прегърнах те и ето така се помирих с твоята сянка.

Простила ти бях в съня си. В действителността това никога няма да се случи, защото ти никога няма да признаеш, че си сбъркал. Уви, сънят ме размекна…